Уаху в палмово листо на дупка *******

Тази рецепта е разпространена доста по карибското крайбрежие на Коста Рика и Панама. Интересна е историята как я открих и дегустирах от мезето в едно затънтено рибарско селце в Панама близо до костариканската граница през пролетта на 2010 г. Цялата история не е рибарска лакардия, а поредица от щастливи случайности. Всичко започна с това, че при пристигането си в Коста Рика установих, че тази страна няма GSM-роуминг с нито една държава в света, защото мобилният оператор е държавен монопол, а държавата няма интерес да пуска гювеч на разни чуждестранни навлеци – ако искаш да говориш, купи си костариканска предплатена карта. Да, ама в Коста Рика честотата на преносната мрежа не съвпада с тази на нито една държава по света, та ако обичаш, купи си и апарат. Естествено, апаратите са на баснословни цени и на навлека нищо друго не му остава, освен да забрави за известно време за контакта с останалия свят. В Манцанило (най-южното селце по карибското крайбрежие на Коста Рика) си наех лодка с лодкар за риболов на тарпон. Тарпонът е риба, обитаваща приоритетно сладките води в района на устията и морския участък при вливането им. Та отидохме по море до устието на граничната река към Панама. С тарпона не бях много щастлив – закачих четири поредни екземпляра с тегло между 70 и 100 кг, но нито един не успях да извадя на лодката. Все се откачаха в последния момент, тъй като устната кухина им е много твърда и куката не контрира добре. Рибата е изключително мощна, много се мята, дърпа, скача над водата, въртейки се, и все се откачаше. Далаверата от опитите ми да хвана тарпон бе, че в един момент се присетих, че като съм на границата с Панама, може би ще вляза в панамската мрежа и ще мога да се обадя в София в офиса, да разбера поне дали вече съм фалирал или това тепърва предстои. На самата граница сигналът беше слаб и чуваемостта със София почти никаква. Помолих лодкаря да се придвижим малко на юг, а той рече, че в първото село Бока дел Драго на о-в Бокас дел Торо на панамска земя имал гадже (човекът бе над 60 г., но явно беше майстор в занаята – то латиноамериканците са огън работа) и сме можели да отидем до селото и да слезем на брега – там сигналът бил силен. Съгласих се с неохота поради единствената причина, че като притежател на български паспорт не ми е необходима виза за Коста Рика, но за Панама трябва. Ако ме загащеше полицията на панамска земя, щях да бера ядове, но лодкарят ме убеди, че в това село жив полицай от години не се бил мяркал, а местните така и така си щъкали нагоре-надолу с лодките и никой нямало да разбере що за маймуна съм. В крайна сметка акостирахме на плажа, докато аз се разправях по телефона с офиса, той отиде да навести изгората си. След малко се върна с нея, запозна ме и взеха да рият нещо в пясъка. В крайна сметка се оказа, че гаджето му бе приготвило уаху в палмово листо на дупка и просто си изровиха мезето от пясъка. После го хапнахме заедно в нейната къщичка (разбирай колиба с покрив от палмови клони). Тя се оказа начална даскалица и доста отлепяше английски (те местните по източното крайбрежие в болшинството си говорят някак средно разбираем английски). Много ми се радваше – явно не беше виждала жив европеец, камо ли балканджия, и то диагнозлия. Предполагам, че моят гид й носеше рибата в замяна на нейните ласки, но всъщност тая работа ни ми влизаше, ни ми излизаше – важното е, че каката мe светна за рецептата. На мен мезето взе, че много ми се услади, и на връщане към Манцанило дадох всичко от себе си да извадя едно 7-8 килограмово уаху. Уахуто се лови на марлинов такъм, нищо особено, малко се дърпа, ама горе долу колкото една едра баракуда. Тоест не е кой знае каква философия да имаш рибето на борда. Трябва да се внимава, след като го извадите на борда, да не ви ковне с острите си зъби. За предотвратяване на тази опасност в употреба влиза бейзболната бухалка. Бях отседнал в един четири-звезден хотел северно от Манцанило (Hotel Caribe), който в този момент беше полупразен. Пред хотела се простираше разкошен плаж с кокосови палми. За ужас на собствениците на хотела (чех и немкиня) взех лопата от градинаря и изкопах дупка в пясъка. Всъщност собствениците на хотела се държаха благоприлично поради следните причини: първо, хотелът, както казах, бе полупразен и по този повод кръчмата не работеше, оправях се както мога, тъй като най -близката кръчма бе на половин километър; второ, немците и чехите в йерархията на Европейския съюз се имат за по-висши хомосапиенс от българите и наблюдаваха моите занимания с насмешка, което всъщност въобще не промени вкусовите качества на приготвеното от мен мезе, и трето, може би си мислеха, че ако направят фасон, ще престана да си купувам бира от рецепцията им, която беше безбожно скъпа, и щях да се ориентирам към далечната кръчма. Както панамката ме бе просветлила, събрах от плажа изхвърлени от вълните сухи кютуци и напалих голям огън в дупката. Филето от уахуто го посолих и шпиковах със скилидки чесън. Чесновите глави ги изврънках от немкинята, тя прерови кухнята на неработещата кръчма и дори ми ги подари, и без това щяха да се скапят и трябваше да ги изхвърли. От близката бананова плантация си набавих няколко палмови листа от бананова палма и лиани от местния шубрак. Шпикованото филе увих поотделно в палмовото листо и го привързах с лианите. След това хвърлих вързопите с филето в жарта и ги зарих в нея. Отгоре зарих дупката с пясък. След два часа изрих мезето. Нямате си представа каква вкусотия се получи – бе дори по-вкусно от това, дето го ядох при каката в Панама. Листото на банановата палма съдържа някакво лютиво етерично масло, което придава вълшебен вкус на мезето. Просто да си оближеш пръстите. Поради липса на смислен алкохол полях хапката с ледено-студена бира – от оная скъпата, дето ми я пробутваше немкинята. В крайна сметка човек не трябва да пести от удоволствието, или по-разбираемо, изречено по нашенски –

КЕФЪТ ЦЕНА НЯМА !!!

Comments are closed.